Страната на счупените чадъри

В България всички ходят със счупени чадъри. Ако случайно сте попаднали там и се чудите къде сте, по счупените чадъри ще разпознаете- това е България. Всички минувачи при дъждовно време се разминават с висящи капещи чадъри. Купили са ги за 5 лв. от Графа. Ако са в София. Този белег не подлежи на областно разпределение, затова може спокойно да заключим, че е приложим във всички български селища. Независимо дали сте в Пловдив или Челопеч, счупеният чадър е сигурен белег на калната българска действителност.

Мара Повлекана, като типичен представител на средния български гражданин, също се носеше с подобен счупен чадър доста дълго време. Върви си Мара Повлекана под дъжда, разминава се с други счупени чадъри, и се чуди: защо, по дяволите, всички са с такива счупени чадъри? Какво символизира това? Едва ли на хората им се свидят 10 лв. повече или по-малко за чадър, като довечера ще ги дадат за две бири в Хепи-ту.  А може би това е безсмислена инвестиция, при положение че и счупеният така и така върши работа. Така, както е и все едно дали шлиферът ми е скъсан отзад или не, нали не се вижда. И защо да се къпя всеки ден, като може и през ден? Какво ми пука, че ще скоча до магазина със скъсан анцуг, като сме си свои хора, в квартала? Пък чадърът ми бил счупен, голям праз. Фрассс, блъс, джас, бутат се счупените чадъри и скъсани миришещи шлифери в градския транспорт. На счупените чадъри не им пука, че са счупени. И без това градският транспорт е такава помия, та за него ли да се глася, мисли си счупеният чадър и се блъска най-безцеремонно.

Да живееш в София е като да обитаваш голям неремонтиран апартамент. Отвсякъде висят неочкавани кабели, зад всеки ъгъл те дебне недоиззидана стена, пропадаш в дупки в земята на всяка крачка...Често няма ток и вода, мебелите са стари и вехти.  И най-лошото е, че като се огледаш, съседът ти живее в същия апартамент, и въобще не му пука. Той ходи с изхабен анцуг и счупен чадър, напасвайки се към заобикалящата го счупена действителност.  Купува си евтина водка от счупената квартална будка и я пие в полусчупена чаша, или направо от шишето. И той, като всички останали, е поредният счупен чадър.

Съзнанието на счупените чадъри в много случаи е ограничено до рамките на неремонтирания апартамент, в който живеят. За съжаление те нямат желание да ремонтират апартамента си. Да почистят прахта му, да изровят цветята от калта, да посадят дръвчета и лъчи в градинката му.  Те се бутат всяка сутрин навъсено в тролея, който и без това е помия, и псуват заобикалящата ги (не)-действителност. Независимо дали битието определя или не съзнанието, при всички случаи е необходим ремонт. Като за начало, на съзнанието на тези крехки 7 милиона счупени чадъри.

Балканска приказка

В това да си роден някъде на Балканите няма нищо екзотично. Нито вълнуващо или романтично. Това не е като да си се появил някъде из гетата на Бразилия или в township на мама Африка. Това не е като да си част от Боливудска драма или US east coast псевдогангстер. Това е една безинтересна, скучна, почти просташка трагедия, пълна с шарени цигански торби, гнусни кючеци и нестихващ порив към еднопосочен билет за Западна Европа.

 Факт.

Балканите са сурови, груби, безмилостни, жестоки и негостоприемни. Те са недружелюбни към туристите и към собствените си жители. Не всеки се разбира на Балканите. Не е лесно да се живее тук. Ако елемент от Западна Европа се озове на Балканите, те ще го посрещнат подобаващо, ще го измамят, разплачат и върнат обратно с присъщата си надменност. Балканите носят суровостта и ината на надменна планина, която няма да се промени. Колкото и да я карат от Западна Европа. Като инат съпруг, който прави напук на жена си. Те си стоят така, с първичните си навици, като пораснало дете, на което уж липсват първите седем години. А може и наистина да липсват. Въпреки Орфей, римляните, Александър Македонски и всички други героични образи, които са се подвизавали по тези места.

Сега е останала само люта ракия, люти чушки, мазни плескавици, солена баница, шопска с много лук, Цеца Величкович и производните й елементи.

Само най-силните оцеляват тук. Само онези, които виждат през калейдоскопа си порива от Горещ вятър и Щастливи хора. Само онези, които познават задните дворчета, приказните оркестри, цигулките на нощта и гордостта на любовта. Само онези, които оцеляват между Ниш и София. Безразсъдно смелите, глупави хора, решили по необяснима причина да останат тук. Да се върнат тук. Да пътуват, да летят, да скачат и да се смеят на уж разрушаващата се действителност, да й простят и евентуално да продължат. Без план, без перспектива, но с мъничко вдъхновение, което тук те преследва всеки ден. Току виж хубавото време, хубавата храна и хубавите хора на Балканите направили нещо хубаво от всичко това. И това няма да е Боливудска драма или бразилска сапунка. Това ще е една нова приказка, весела, шарена, безгрижна, без план и перспектива, но вдъхновена, с повечко гордост и мъничко любов, с много ракия и бездънни изгреви, с пъстър смях, Горещ вятър и Щастливи хора.

Такива, каквито има само тук.