четвъртък, 27 декември 2012 г.

Страната на счупените чадъри

В България всички ходят със счупени чадъри. Ако случайно сте попаднали там и се чудите къде сте, по счупените чадъри ще разпознаете- това е България. Всички минувачи при дъждовно време се разминават с висящи капещи чадъри. Купили са ги за 5 лв. от Графа. Ако са в София. Този белег не подлежи на областно разпределение, затова може спокойно да заключим, че е приложим във всички български селища. Независимо дали сте в Пловдив или Челопеч, счупеният чадър е сигурен белег на калната българска действителност.

Мара Повлекана, като типичен представител на средния български гражданин, също се носеше с подобен счупен чадър доста дълго време. Върви си Мара Повлекана под дъжда, разминава се с други счупени чадъри, и се чуди: защо, по дяволите, всички са с такива счупени чадъри? Какво символизира това? Едва ли на хората им се свидят 10 лв. повече или по-малко за чадър, като довечера ще ги дадат за две бири в Хепи-ту.  А може би това е безсмислена инвестиция, при положение че и счупеният така и така върши работа. Така, както е и все едно дали шлиферът ми е скъсан отзад или не, нали не се вижда. И защо да се къпя всеки ден, като може и през ден? Какво ми пука, че ще скоча до магазина със скъсан анцуг, като сме си свои хора, в квартала? Пък чадърът ми бил счупен, голям праз. Фрассс, блъс, джас, бутат се счупените чадъри и скъсани миришещи шлифери в градския транспорт. На счупените чадъри не им пука, че са счупени. И без това градският транспорт е такава помия, та за него ли да се глася, мисли си счупеният чадър и се блъска най-безцеремонно.

Да живееш в София е като да обитаваш голям неремонтиран апартамент. Отвсякъде висят неочкавани кабели, зад всеки ъгъл те дебне недоиззидана стена, пропадаш в дупки в земята на всяка крачка...Често няма ток и вода, мебелите са стари и вехти.  И най-лошото е, че като се огледаш, съседът ти живее в същия апартамент, и въобще не му пука. Той ходи с изхабен анцуг и счупен чадър, напасвайки се към заобикалящата го счупена действителност.  Купува си евтина водка от счупената квартална будка и я пие в полусчупена чаша, или направо от шишето. И той, като всички останали, е поредният счупен чадър.

Съзнанието на счупените чадъри в много случаи е ограничено до рамките на неремонтирания апартамент, в който живеят. За съжаление те нямат желание да ремонтират апартамента си. Да почистят прахта му, да изровят цветята от калта, да посадят дръвчета и лъчи в градинката му.  Те се бутат всяка сутрин навъсено в тролея, който и без това е помия, и псуват заобикалящата ги (не)-действителност. Независимо дали битието определя или не съзнанието, при всички случаи е необходим ремонт. Като за начало, на съзнанието на тези крехки 7 милиона счупени чадъри.

Балканска приказка

В това да си роден някъде на Балканите няма нищо екзотично. Нито вълнуващо или романтично. Това не е като да си се появил някъде из гетата на Бразилия или в township на мама Африка. Това не е като да си част от Боливудска драма или US east coast псевдогангстер. Това е една безинтересна, скучна, почти просташка трагедия, пълна с шарени цигански торби, гнусни кючеци и нестихващ порив към еднопосочен билет за Западна Европа.

 Факт.

Балканите са сурови, груби, безмилостни, жестоки и негостоприемни. Те са недружелюбни към туристите и към собствените си жители. Не всеки се разбира на Балканите. Не е лесно да се живее тук. Ако елемент от Западна Европа се озове на Балканите, те ще го посрещнат подобаващо, ще го измамят, разплачат и върнат обратно с присъщата си надменност. Балканите носят суровостта и ината на надменна планина, която няма да се промени. Колкото и да я карат от Западна Европа. Като инат съпруг, който прави напук на жена си. Те си стоят така, с първичните си навици, като пораснало дете, на което уж липсват първите седем години. А може и наистина да липсват. Въпреки Орфей, римляните, Александър Македонски и всички други героични образи, които са се подвизавали по тези места.

Сега е останала само люта ракия, люти чушки, мазни плескавици, солена баница, шопска с много лук, Цеца Величкович и производните й елементи.

Само най-силните оцеляват тук. Само онези, които виждат през калейдоскопа си порива от Горещ вятър и Щастливи хора. Само онези, които познават задните дворчета, приказните оркестри, цигулките на нощта и гордостта на любовта. Само онези, които оцеляват между Ниш и София. Безразсъдно смелите, глупави хора, решили по необяснима причина да останат тук. Да се върнат тук. Да пътуват, да летят, да скачат и да се смеят на уж разрушаващата се действителност, да й простят и евентуално да продължат. Без план, без перспектива, но с мъничко вдъхновение, което тук те преследва всеки ден. Току виж хубавото време, хубавата храна и хубавите хора на Балканите направили нещо хубаво от всичко това. И това няма да е Боливудска драма или бразилска сапунка. Това ще е една нова приказка, весела, шарена, безгрижна, без план и перспектива, но вдъхновена, с повечко гордост и мъничко любов, с много ракия и бездънни изгреви, с пъстър смях, Горещ вятър и Щастливи хора.

Такива, каквито има само тук.

четвъртък, 14 юли 2011 г.

Красотата на живота в Борисовата

Какво сте правили миналия петък късно вечерта? Най-вероятно обичайно сте се забавлявали някъде, откривайки уикенда подобаващо. Аз лично бях във Вама Веке-малко селце на границата с Румъния, пред което Смокиня и Градина изглеждат като пенсионерски курорт в Бавария, а безвкусните места като Слънчев Бряг и Луксозенец- като натруфен евтин лунапарк. Наистина уникално място.

Това ще бъде брутално.

Та, в същата петък вечер, която очевидно не се отличава по нищо от миналата и от следващата, докато ние сме празнували красотата на живота без причина, взели, че убили една клошарка в Борисовата. Ей така, докато ние си пием безгрижно, в същата минута убиват някаква мацка, изнасилват я и я душат. Просто си го представете-едни пият и се забавляват, други ги убиват. Simultaneously. И това не е най-бруталното. По-бруталното е, че се случва на място, което ние често избираме, за да празнуваме красотата на живота. Лилиите в парка. Онова зелено-розово място, с онези златни залези със златни бири и късен смях. Онова шарено лятно място, където топлите вечери миришат на тебешири, фризби и федербал . Същите тихи мили алейки между Лодки и езерото, които сме изминавали  милиони пъти в 3 през нощта, и храстчетата и дърветата са ни приятели, а ние вървим между тях и се усмихваме без причина.

Ако това ви звучи познато, официално ви обявявам за клошар-скитник с проблеми с алкохола. Предлагам на момента да си предадете адресната регистрация, ако имате такава, защото вие очевидно сте клошар. И не ми спорете, че пиете от време на време за кеф. Не, вие не признавате, но имате сериозен проблем с алкохола, освен това очевидно сте скитник.  И това не е всичко. Като резултат, цялостното ви поведение бие натам, че вие целенасочено се стремите към изнасилване с последица убийство в  Борисовата. Ако не дай си боже ви се е паднало в живота да сте красива жена, направо сте си търсили секс с душене с елементи на смърт. Deep throat. Пълна програма.  

Много емоция взе да става, а то само заради някакво си убийство. Трябва очевидно да се подходи по друг начин към случилото се, тоест, никак, както се процедира в момента в медийното пространство. Че в България всички генетично се раждат с по една сериозна доза безразличие към всичко, което става по-далече от простряните ми чорапи, е ясно още от турско. Че всички си ходим със стъклените похлупаци на главата и се спасяваме самосиндикално, също е ясно. Толкова ясно, колкото е ясно, че следващата клошарка пак ще е някой от нас. И пак ще е сценарий в стил hardcore sex & submission.  И пак ще е на някое приказно софийско кътче рай. Само дето на местопрестъплението няма да пристигне Хорейшо да си махне очилата със специфичното движение, ами Бойко ще порита малко футбол на следващия ден, за да поддържа барбаронския си вид. 

Каквото е имало да се казва по темата, се е казало, и всичко е ясно отдавна. И всички повтарят едно и също. И всички го повтарят на сън, защото очевидно всички живеем в състояние на буден сън, понеже всички сме безсмъртни и това никога не може да се случи на нас. Това е също толкова ясно колкото гореописаните факти. Това са нещата от живота. Ние сме безсмъртни,  имаме застраховка в главите си, това няма да ни се случи. 

Никога, ама никога не ме е обземала такава истинска омраза към някой или нещо, както към цялото абсурдно управление последните четири дни. Понеже попринцип съм над нещата, да удостоявам управляващите в България с каквото и да било отношение е тотално под достойнството ми. Винаги съм ги наказвала с безразличие, защото е ясно, че друго не заслужават. Обаче ей с тоя случай направо ме спечелиха. Евала. Успяха най-накрая да ме накарат да ги намразя. Истински. Всичките до един. Не мисля да правя разлика. Не мисля да категоризирам политици, полицаи, журналисти. Просто е ясно поръчковата журналистика, упътването да се мълчи по случая, понеже някои хора са на мушка, МВР с тотално неадекватното им поведение по какъвто и да било повод. Че основните функции на една надеждна полиция са превенция и  в последствие евентуално санкция от страна на съда, го знае всеки.  Превенцията в България очевидно е оксиморон. Относно санкцията и съдебната система, може просто да добавим: “Ние ги хващаме вие ги пускате.“  Да си попремятаме още малко отговорности, забавно е.

Странно е, че омразата ми не е насочена въобще към убиеца. Имам наивна изконна вяра във възмездието и всемирния баланс. Дори ми е малко жал за него. Очевидно не е в ред. Обаче всичките ония останали гнусни нещастници, които покриват случая и които ще оставят всичко така.  Така, както са покрити милионите други софийски черни тайни от крайните подлези, изоставените строежи, от потулените сгради, от малките часове.  Всичките тия гадове знаят много добре какво се случва. И се грижат добре за това ние да не разбираме. За да продължим да спим, упоени от липса на информираност. Липса на заинтересованост. Липса на жажда за живот, за чуждия, за нашия, за  този от утре. 

Стига ала бала. Всеки много говори, а никой не дава идея как да се действа. Да имаха хората поне малко хъс да направят един скапан протест в тая Борисова. Протест на клошарите алкохолици. Каквито сме всички. Скитници, каквито сме всички. Пътници, каквито сме всички.

02:10ч. Какво се случва точно в този момент в Борисовата?

петък, 29 април 2011 г.

69 причини да не отида на работа днес

1.
– Ало, всемогъщи шеф, добро утро. Обаждам се само да предупредя, че днес няма да мога да дойда на работа.
- О, защо, да не си болна?
- Не, просто нямам какво да си облека.
- Какво?
- Нямам какво да си облека, казвам.
- А какво се е случило с дрехите ти?
- Аа, нищо, просто нямам тоалет за днес. Нищо не пасва на днешния ден. Налага се да остана вкъщи. Дочуване. До утре.


2.
– Доброутро, всемогъщи шеф. Извинявам се, но днес няма да успея да дойда на работа.
- Няма проблем, какво става?
- Ами, разбих сърцето на един колега и сега не мога да се появя на работа.
- Как така, това не може да е причина!
- Как да не може! Причина е и то каква! Много основателна дори! Вие разбивали ли сте сърце да знаете какво е, а?
- Но...имаме неотложни задачи.
- Няма неотложни задачи. Човекът е с разбито сърце. Не трябва да ме вижда.
- И кога ще дойдеш на работа?
- Това никой не може да каже. Тогава, когато на човека му мине и когато не му пречи да ме вижда отново. Дочуване.


3.
– Здравейте! За съжаление днес нямам възможност да дойда на работа.
- О, странно. Каква е причината днес?
- Не ми се идва.
- И на мен не ми се идва, но дойдох.
- Ваш проблем.. Дочуване.
- Но...
- Няма но. Като нямам желание, съм непродуктивна и безсмислено да хабя деня си в безпродуктивност. Утре ако ми се идва, ще дойда. Дочуване.


4.
- Здравейте шефе, днес пак няма да мога да дойда.
- Няма проблем, няма нужда да идваш. Днес няма нищо важно.
- Как така няма нищо важно?
- Ами така, днес е спокойно, може да останеш вкъщи.
- Странно...ами тогава...ще взема да дойда. Кой знае- може да изскочи нещо спешно. Тръгвам. До скоро!


5.
– Добро утро, обаждам се най-любезно да предупредя, че днес нямам възможност да дойда на работа.
- Поради каква причина, ако е възможно да попитам?
- Влюбена съм.
- Е и?
- Как е и? Влюбена съм. Това е супер!Знаете ли колко рядко се случва? Трябва да се насладя на усещането пълноценно, а ако дойда на работа, енергията ми ще отиде на вятъра.
- Нещата вече излизат извън контрол! Трябва да дойдеш веднага на работа! Това са неоснователни причини!
- Шефе, Вие явно не сте бил влюбен, щом смятате Любовта, която единствена ще спаси света, за по-маловажна от дребните Ви корпоративни задачки, в които никой не вярва и всички ги вършат от скучно задължение, внушавайки си , че това ги прави важни. Всъщност, само любовта е способна да осмисли живота на човека! Затова моля, не ми пречете да осмислям живота си! Това е мое лично право! Работата не бива да възпрепятства духовното израстване на човека!
Шефът вече е затворил.


Следва продължение и съответна актуализация.

сряда, 6 април 2011 г.

Най-тъжното място на света

Наскоро Мара Повлекана прочете проучване на списание “The Ecomonist”, според което България била най-тъжното място на света. С риск да разсърди и ядоса доста хора, Мара Повлекана състави следния анализ на това проучване:

Как звучи това само- НАЙ-ТЪЖНОТО МЯСТО НА СВЕТА. И това го казват, забележете, от списание ИКОНОМИСТ. По презумпция като чуе нещо свързано с икономисти, асоциацията на Мара Повлекана далеч не е безгранична радост, а по-скоро хора, които са се учили да икономисват. Икономисването и радостта някак си първосигнално сякаш не са взаимносвързани. Работата на икономистите очевидно е да икономисват, а направеното проучване явно прави опит да равнопостави парите и щастието и да докаже пряката им връзка. С други думи, учейки се как да икономисват пари, икономистите щат не щат според собствената си теория се учат да икономисват и от щастието. И после правят проучване кой колко е щастлив и нещастен според това колко пари има. С риск да прозвучи гадно, точно ИКОНОМИСТИТЕ ли седнаха да решават кой колко е щастлив и нещастен? Точно те, дето целият им живот минава в опити да ИКОНОМИСВАТ от всичко, от парите, от щастието, от енергията, от живота...в гърчави цифри и сухи графики, в чернобели рипорти и сиви резултати, в оптимизиране на дефицити, баланси и изкривени статистики. По същата логика Мара Повлекана реши да организира проучване и да докаже, че икономистите са най-тъжните хора на земята, което автоматично ще значи, че пък икономистите, които живеят в България, директно трябва да се са се гръмнали още преди Великден.

Странното е, че Мара Повлекана познава представители на тази, както излиза, мегасдухана групичка икономисти, живеещи в България, и далеч не би ги оприличила като най-тъжни на света. Хората си живеят живота и му се радват, не по-малко от магазинерите в Германия или алкохолиците в Москва. Изобщо, подобни обобщения са безумни, дори когато са базирани на конкретни емпирични изследвания, свързани с термини като „доход на ГЛАВА от населението”. По същия начин сигурно може да се докаже, че таксиметровите шофьори са с най-мазни коси или банкерите носят най-големи номера обувки. Или че мъжете между 34 и 44 годишна възраст се хранят предимно с телешко в сряда и петък.  Идеята тук не беше да се обиждат хората-икономисти, а да се метнат в кошчето всякакви опити да се съди за чуждото (не)щастие.

Като чуе „най-тъжното място”, асоцията на Мара Повлекана със сигурност не е приятното оживление около Попа привечер, или тихата зеленина по Шипка в неделен следобяд. Нито пък е оранжевият залез над Кораба на Синеморец, или претъпканите барчетата на Градина и Смокиня в 6 сутринта. Нито пък са домашната ракия и шкембето в кръчмата в Добринище и белите борчета по пистите в Банско. Малко неща могат да се сравнят с удоволствието от това да преядеш с люти чушки и шкембе след цял ден в планината, или да изпиеш един огромен облак на плажа след цяла нощ в...облаците. И като изключим долните задимени дупки, в които се развива действието, на малко места по иначе по-„щастливите” точки на света ще видиш как „най-нещастните хора” се забавляват хаотични безгранично  във вторник след 3ч. сутринта...

Стана малко като опит за скрита реклама колко е яко в България. И колко ужасно може да изглежда всичко ако идваш отвън. Колко гнусен може да ти се стори Попа вечер с вехтите просяци, омърлушени бездомни песове и сиви, кални лица. Колко западнала и грохнала може да ти се стори ул. Шипка със старите си сгради и разбитите си тротоари. Колко тъжен може да ти се стори пейзажът на крайно село като Синеморец, с оръфани ливади и бедни старци. И как гнусно може да бъде шкембето, ако го опитваш за първи път. И колко грозно презастроени може да изглеждат плажовете, с долни заведения и боклуци по пясъка... There are two sides to every story, и всеки изживява нещата, местата, и хората от живота си по различен начин. Точно толкова индивидуално е и усещането за щастие. И точно толкова лично и съкровено е това чувство на радост, за което са дръзнали да говорят многоуважаемите икономисти от сп. Икономист. Обективна оценка на подобно интимно преживяване е точно толкова безумна, колкото и инициативата да се правят такива проучвания. И въобще не ме интересува, че се базира на въздействието на доходите върху щастието. Никой по света няма право да съди за щастието на другия. За да остане поне малко от въпросното щастие.

Мара Повлекана току що разсърди и ядоса май доста хора.

сряда, 16 март 2011 г.

Мара Повлекана и банкоматите


Седи си Мара Повлекана лениво в офиса, и прави социален експеримент- да обработи повече от два документа наведнъж, без да влиза в интернет  за повече от три минути. След  двучасови безуспешни мъчения, Мара Повлекана зарязва експеримента, водена от хедонистко мото- животът ни е даден, за да се забавляваме. Окрилена от този вечно спасяващ положението лайтмотив, Мара Повлекана решава да отиде в Мола за успокоение на нервите и безсмислено харчене на пари.

Речено-сторено. Пристига Мара Повлекана в мола и започва да ахка пред големите лъскави витрини, отрупани с цветни стоки от чужбина. Ах, как незначителен се чувства човекът пред тези прелестни витрини, въздиша Мара Повлекана като Алеко пред гледката на Ниагарския водопад. Ох-ах, ох-ах, и изведнъж Мара Повлекана онемява. Пред погледа й блесва най-късата и най-червена рокля на света. Трябва да я имам- Мара Повлекана вече знае. Влиза в магазина, пробва роклята, тя е къса и червена, и повече не може да се желае. Мара Повлекана пристъпва тържествено към касата с рокля в едната ръка и Виза Електрон в другата. 

- Добър ден, ще взема тази суперкъса и суперчервена рокля.
- Един милион и четиристотин хиляди, моля.
- Заповядайте.-Мара Повлекана подава с гордост Виза Електрон, в която трябва да има над един милиард японски йени.
След няколко минути касиерката поглежда с надменно отвращение Мара Повлекана  и отсича с подчертан акцент:
- ТрЪнзакцията йе отказЪна!
- Това е невъзможно!-  отсича също Мара Повлекана.
- Съжалявам!

Мара Повлекана напуска магазина, засрамена като първокласник след провал на дъската. С наведена глава тя се отправя към първия банкомат.  Още преди да осъзнае случващото се, банкоматът ПОГЛЪЩА Виза Електрон като споменатият първокласник- сандвич от McDonalds. Мара Повлекана панически набира посочения на банкомата номер за спешни случаи. Следва едночасово общуване с робот, който командва Мара Повлекана нон стоп да натиска поред 1,2,3 и звезда в безсмислени комбинации. Накрая от другата страна най-сетне се включва одушевено човешко същество. То обяснява на Мара Повлекана, че картата й е ПОГЪЛНАТА, тъй като е с изтекъл срок на годност. Мара Повлекана трябва да се обърне към обслужваща я банка.  Мара Повлекана е клиент на банката, носеща престижната титла Най-безумната банка по света и у нас. 

- Най-безумната банка по света и унас, добър ден.
- Добър ден,  преди малко картата ми беше ПОГЪЛНАТА от един банкомат в Мола, посъветваха ме да се свържа с вас.
- Момент, ще Ви прехвърля.

Този диалог се повтаря още шест пъти. На седмия път лелката казва:
- Кажете си трите имена и ЕГН-то, за да се уверим, че това сте Вие.
Мара Повлекана казва трите имена и ЕГН-то на баба си, и служителката се уверява, че това действително е Мара Повлекана.
- Хм, ами да, картата Ви е ПОГЪЛНАТА, защото е изтекла. Новите Ви карти са тука от два месеца. Защо не сте дошли да си ги вземете?- лелката ВЕЧЕ повишава тон.
- Първо, защо говорите за „карти” в  множествено число, второ, къде е това ТУКА и трето, АЗ ОТКЪДЕ ДА ЗНАМ че ТЕЗИ КАРТИ ВЕЧЕ СА ТАМ??- Мара Повлекана вече е смела  и хич не й пука от лелките. Освен това разстоянието по телефона увеличава куража й с около 50%.
- Отскоро банката осигурява на клиентите си по две карти, в случай, че едната се счупи, което става непрекъснато. ТУКА е в нашия филиал на ул. Разорение 460. Работим по половин час всеки ден, когато си решим. Заповядайте.
- А защо не бях уведомена предварително, че трябва да дойда да си взема картите? В чужбина новите карти се изпращат поне един месец предварително!- Мара Повлекана е голяма и вече знае.
- Госпожа, имате късмет, че това не Ви се е случило в Мола. На мен така като ми беше изтекла картата ми отказаха транзакция в Мола, където преживях най-голямото унижение в живота си. Така че не се оплаквайте, а елате да си вземете картите.
- Добре, кога мога да дойда да ги взема?
- Ами днес вече не работим, утре отговорната служителка ще е болна, други ден правим ревизия, а след това е петък. В петък никога не работим. Елате другия понеделник.
- Другия понеделник?? Та аз имам шест лева дотогава!- Мара Повлекана е пред припадък.
- Шест лева са достатъчни за шест дни. Другата Ви опция е да си теглите пари на някоя от нашите каси, но както знаете, ние рядко разполагаме с кеш и за суми над 10лв. трябва да се записвате предварително.
- Вие се шегувате с мен и аз ще Ви осъдя!-Мара Повлекана въобще не си вярва.
- Хаха, добре, осъдете ни!- следва грозен смях, след което служителката тряска слушалката.

Същия ден Мара Повлекана преживява на една вафла УРА и заспива рано, за да игнорира глада.
Следващите два дни минават бавно и мъчително. Мара Повлекана се храни предимно с  банички от вчера за по 60 ст. Пие вода от чешмата и пътува в 20-ката без билет.
До понеделник Мара Повлекана е пред изчезване, вие й се свят и е бледа и неадекватна.

В понеделник сутринта, в състояние близко до смъртта,  Мара Повлекана пристига на ул. Разорение 460.  Там прекарва целия ден в очакване клонът да проработи за въпросния половин час.  Към 15.30ч. клонът отворя и важна служителка с топирана коса влиза в сградата.
- Кажете.
- Идддвамм дда сси вззема картттитеее.- гласът на Мара Повлекана сякаш идва от отвъдното, тя заеква и пръстите й треперят.
- Не Ви разбрах, повторете.
С последни усилия Мара Повлекана обясняват случилото се.
-  Как така ПОГЪЛНАТА карта от банкомат?  Какво е това банкомат?- служителката не разбира.
Мара Повлекана немее.
-  Хм, странно, как така изтекла карта, пък погълната от някакъв си банкомат, какъв е този автомат, хмхмх, изчакайте....

Лелката набира някакъв номер и моли да й обяснят какво означава банкомат, който освен това ПОГЛЪЩА карти. След около 30 минути случаят е изяснен.

- Чудесно, всичко е ясно, сега ще Ви дам картите.
- Ура- възклива Мара Повлекана- веднага отивам да изтегля пари и да си купя истински сандвич с месо!
- Аа веднага, друг път.  Да не мислите, че картите Ви работят? Сега тепърва започва процес по активирането им. Това е сложна процедура, която продължава години.- важно обяснява служителката.
- Това е невъзможно! Аз умирам от глад!- на Мара Повлекана й причернява, образът на лелката се размазва пред погледа й, светът и клонът на банката се обръщат няколко пъти със светлинна скорост...

След минути Мара Повлекана е в рая. Около нея млади мъже разнасят богати блюда и десерти в безкрайни количества.  Мара Повлекана лежи и пие мартини. А до нея има  купчинка от активирани карти Виза Електрон. И нито един банкомат.

Завеса.







вторник, 25 януари 2011 г.

Общинари vs. Граждани или Мара Повлекана и новите лични документи


Личните документи на Мара Повлекана изтекоха във възможно най-неподходящия момент. И все пак, тя реши да подходи с положителна нагласа.
Общината попринцип е сред любимите места на Мара Повлекана. Още от сутринта Мара Повлекана се вълнува от срещата с общинарките.
Мара Повлекана влиза с усмивка на уста и се нарежда за номерче, следвайки инструкцията на останалите граждани. Те, незнайно защо, не са в така приветливо настроение както Мара Повлекана.
- За какво са тези номерца?- пита Мара Повлекана.
-Не знаем.-  отговарят лаконично и в хор гражданите.
- А защо чакате тогава?- учудва се Мара Повлекана. Следва общ озлобен поглед от страна на гражданите и Мара Повлекана смирено се нарежда на опашката.
След  два дни и две нощи Мара Повлекана влиза в стаичката да си вземе номерче. Какичката, която раздава номерцата е със силно топирана коса и НАИСТИНА е с рокличка с леопардови мотиви. Макар и млада, тя е вече се е научила да се държи като истинска достойна общинарка; хладнокръвно обижда гражданите и отбива с псувни всяка оказана гражданска съпротива или натиск. На всеки въпрос се отговаря със скандал и заплаха с охраната (ленив пенсионер с лилави нокти).
-Добър ден!- поздравява ведро Мара Повлекана.
-Казвайте!
-Идвам за номерче.
-Ето, 1024.
- А за какво са тези номерца?- осмелява се да попита Мара Повлекана.
-Те определят реда на опашката за подаване на формулярите.
- Това означава ли, че пред мен има 1024 гражданина?- пита Мара Повлекана.
-Не.
- А какво означава?
-Не знам!- изкрясква какичката.
-Добре...а какви са тези формуляри? Откъде мога да получа формуляр?
-От мен.
-А може ли да ми дадете формуляр?
-Не може.
Мара Повлекана недоумява.
-Първо трябва да отидете и да платите държавна такса в банката и тогава да дойдете  за формуляр, след като отново се наредите на същата опашка.
- А не може ли сега? Отвън гражданите попълват тези формуляри със страдалчески лица, постоянно поправят с коректор и преписват един от друг.- описва Мара Повлекана напрегнатата обстановка в коридора. Какичката напудря носа си и обяснява, че това е защото гражданите са тъпи. След това изгонва Мара Повлекана.
Мара Повлекана напуска общината и отива да търси банката. Започва тягостна обиколка из Студентски град. Студентски град е нещо средно между Приморско и Младост 4. Юнското слънце е изгорило и  последните останки от желание за висше образование у студентите и те лениво се наливат с бири на сянка пред общежитията. Мара Повлекана прави няколко жалки опита да разбере точната  локация на улица Розарио 8, където се намира банката. В отговор получава подигравка относно шарката на блузата си, псувня на гръцки и предложение да се качи горе в стаята ми, там имам супер яка мастика и съквартирантът ми си е в Добрич до утре.
След три дни и три нощи изтощителни обиколки из Студентски град Мара Повлекана Случайно попада на улица Розарио 8. Там се вие дълга опашка, състояща се от същите граждани от общината. Някои от тях плачат. Има и линейка. Всички попълват платежни нареждания. Държавната такса за талон за МПС е 50 стотинки, а таксата за превод 100 лв. Това причини вече четири колапса, обяснява охранителят на банката пред току що пристигналия екип от Излъжи Ти Ви. Вътре касиерът въвежда данните от попълнените платежни нареждания на компютър с два пръста. Той се казва Иван Иванов и има особен южняшки акцент, докато крещи на гражданите.  Обстановката като цяло е сравнима със съдбоносни в исторически апсект битки и военни катаклизми,  в които малцина оцеляват. Малцината оцелели се завръщат обратно в общината и се нареждат отначало на опашката за формуляри. Сред тях е и Мара Повлекана. Тя влиза самоуверено с копие от платежните нареждания, бленувайки за очаквания формуляр. Какичката с леопардовата рокля е вече в транс и замеря доста от гражданите със златните си обувки.
-          Ето копие от платежното нареждане, а сега ми дайте формуляра!- влиза веднага в общинарския тон Мара Повлекана.
-          Няма.- заявява какичката.
Мара Повлекана немее.
-          Върнете се, излезте навън и направете 400 копия от платежните нареждания. Тогава ще получите формуляр.
-          А Вие тогава ще получите ШАМАР!- изпуска се Мара Повлекана.
-          Охрана!- изкрясква какичката и мята по Мара Повлекана останалата златна обувка. Токчето се забива в лявото крило на Мара Повлекана.
Мара Повлекана припада. Идва пенсионерът с лилавите нокти и изнася Мара Повлекана.

Завеса.